CDXVIII. „КОРИЧКА ВЯРА“

“ Poezijata détu ni išti da badi četéna, i poezija biz kirlá “

“ Poeta daruva krafta-mu u spitále na hurtite”

“ Poezijata i rétméćeskotu izdávanj na hubusta u hurti”

   Hubusta na poezijata mu usarceva i ujákniva dušite i mu sabužde novi usežb. Išta da vu predstáva idna kniga, ama za ustáva ávtorćata da se predstávi tá samá. Sekać áz ni bi mogali da iznamera tolkuse hubanći hurti. Vu dekam da kupiti i prečetét taze kniga s tolkuse hubanći poezij. Niji mlogu mačnu da ja namerit, putraseti sám pu svetovnata mreža interneta, ali starnata ud na Facebook: Коричка вяра - поезия на Румяна Попова-Бакърджиева

   Всеобща истина е, че често не ни остава време за близките ни хора. Отчуждението се настанява трайно помежду ни. И не случайно виртуалното общуване взема връх над персоналните междуличностни отношения. Все по-рядко човек има желание и сили да покани гости у дома. Признак на лошо възпитание и ниска култура е да позвъниш на нечий звънец без предварителна уговорка. Очите ни изразяват една хронична умора, ескалираща в постоянно напрежение или отегчение.

Макар привидно да сме свободни и да имаме право на избор, всъщност се оказваме в оковите на едно бездуховно време. Осъзнавайки тази истина, аз се разбунтувах и се впуснах да търся смисъла. Минах през много учения и философски постулати, за да стигна най-накрая до вярата, която са изповядвали моите предци, но която е останала дълбоко забравена в миналото. Още от уроците по история в училище знаем, че тази вяра ги е крепяла в годините на турското робство. Давала им е кураж и воля за достоен живот. Днес обаче ние, децата на 20 век, повърхностно познаваме същността на християнското учение. Робувайки на предразсъдъци, аз дълго се лутах, докато стигна до него. И ми се иска да спестя на моите деца това лутане. Иска ми се да им предам вярата, която за жалост никой не успя да предаде на мен… 

   Казвам се Румяна Попова-Бакърджиева. Представям Ви „Коричка вяра“ – моята поетична изповед за личния ми път към вярата и християнските ми корени.

Внучка съм на седем поколения свещеници, но ми се наложи съвсем сама да търся изгубените стойности на своята идентичност. Това търсене беше изпълнено с много тревоги, грешки и падения, но и с все по-силен оптимизъм след всяка постигната лична победа. Да откриеш себе си е най-сериозната и най-трудната задача, но ако я решиш, удовлетворението е несравнимо!

   Родена съм на прага на две столетия, когато животът се случва на все по-бързи обороти и всички вкупом сме заети с това да гоним цели, да изпълняваме задачи, да планираме събития… Тревогата е неизменна наша спътница още от училищната скамейка. Всеки ден започва с огромна доза стрес. Забързани и тревожни, ние губим от погледа си истинската стойност на живота си. Оказваме се ограбени, лишени от нашия дълбок човешки смисъл.

От утрото нахлува бързината,

на крак приемам обич и храна

не влизам никога във същината

на истинските, малките неща…

И всеки ден минава като вихър –

не го усещам в порива напред

към другите, да мога да ги стигна,

за да говорят хубаво за мен.

Надбягваме се… Има ли награда,

която да си струва след това?

В зениците на стареца познавам

една бездънна, тиха празнота…

   Всеобща истина е, че често не ни остава време за близките ни хора. Отчуждението се настанява трайно помежду ни. И не случайно виртуалното общуване взема връх над персоналните междуличностни отношения. Все по-рядко човек има желание и сили да покани гости у дома. Признак на лошо възпитание и ниска култура е да позвъниш на нечий звънец без предварителна уговорка. Очите ни изразяват една хронична умора, ескалираща в постоянно напрежение или отегчение.

Темпото напредва всеки ден...

Виждаш ли детайлите на всичко?!

Сливат се контури, цветове...

(Някой ми говори за епичност!!!)

А дълбоко в смислите горчи...

Няма повод често да се смеем!

Радостта остана спомен отпреди,

тичайки напред, ще обеднеем...

Никой не играе пред дома...

Не пристигат гости без покана...

Всички се страхуват от дъжда

и следят прогнозите отрано...

Няма време да си поседим,

ей така – с приятел под стрехата,

белите си мисли да делим

като хляб, разчупен за душата...

Темпото напредва всеки ден!

Рано ми пораснаха децата...

   Макар привидно да сме свободни и да имаме право на избор, всъщност се оказваме в оковите на едно бездуховно време. Осъзнавайки тази истина, аз се разбунтувах и се впуснах да търся смисъла. Минах през много учения и философски постулати, за да стигна най-накрая до вярата, която са изповядвали моите предци, но която е останала дълбоко забравена в миналото. Още от уроците по история в училище знаем, че тази вяра ги е крепяла в годините на турското робство. Давала им е кураж и воля за достоен живот. Днес обаче ние, децата на 20 век, повърхностно познаваме същността на християнското учение. Робувайки на предразсъдъци, аз дълго се лутах, докато стигна до него. И ми се иска да спестя на моите деца това лутане. Иска ми се да им предам вярата, която за жалост никой не успя да предаде на мен…

Коричка вяра искам да ви дам.

Дори да бъде твърда, ще е сладка

и ще забравите какво е глад.

Ще се наситите като на сватба!

Ще отшуми звукът от тишина

и ще разцъфнат ялови дървета.

В душите ви ще зрее красота

и ще е хубаво, и ще е светло.

Ще оцените малките неща

и мравката дори ще е приятел!

Коричка вяра искам да ви дам

и смисъл за пътеките нататък…

   Убедена съм, че дори само една малка „Коричка вяра“ може да нахрани изгладнелите души. Духовната храна насища чрез думите, а думите имат голяма сила. Със Слово Бог създаде света. Създаде го от любов, която така ни липсва днес и която толкова много сме изкривили в нашите объркани мисли и чувства. 

   В християнството открих извора на истинската, неподправена и неегоистична обич. Малцина са тези, които умеят да обичат, раздавайки се. Обикновено всеки търси да получи любов и проектира върху другите собствените си нужди и очаквания, а след това идват разочарованията, тъгата, самотата… Но обичта на Господ към всеки един от нас минава през Неговата жертва и страдания на Кръста. Това е безумна любов – да умреш за онзи, когото обичаш:

Тази обич е жива вода –

тя разтваря до дъно тъгата

и след болката грейва дъга –

разноцветни нюанси в душата!

Тази обич открива следи

от забравени светли копнежи –

пресъздава ги без да боли

и посява дълбока надежда.

Тази обич върви по снега

без да чувства студа, белотата

и пристига навреме – в мига

на безкрайната суша в мечтата.

Тази обич изтрива това,

от което не можеш да дишаш.

Тя e смисъл за теб и крила,

тя те учи и ти да обичаш!

   Пътят ми към вярата и любовта на Бог мина през сериозни изпитания. Преломен момент за мен беше смъртоносната болест на баща ми. Това бяха месеци за жива ретроспекция, за разкаяние и помирение. Тежките моменти ни учат на смирение и на упование. Без вяра лесно човек стига до отчаяние. Тя ме преведе през тръните и ми помогна да продължа нататък и дори да дам кураж на умиращия си татко:

Вярата поражда чудеса.

Не унивай!  Има път в гората

Между клони, корени, стебла;

спъваш се, ала вървиш нататък.

Не допускай болката, страха...

Не разбивай чудото в зародиш.

Вярата е сила и съдба,

ако ти поискаш, тя ще те проводи.

Чувал ли си смисъл как расте,

щом душата с вяра го полива!

Не унивай! Ето ме, до теб –

вяра и надежда ти наливам!

   Осъзнавайки, че животът ни не е просто времето, заключено между нашето раждане и физическата ни смърт, видях всичко в една много различна перспектива. Да повярваш във Възкресението е извор на голямо вътрешно щастие. Тази вяра те издига над баналното, над преходното. И случващото се в ежедневието ти придобива ново значение.

   С проекта си за поетична книга „Коричка вяра“ бих искала от сърце да споделя с всеки мой читател духовната радост, която ми донесе вярата. Пътят беше труден, но си заслужаваше, защото ме доведе дотук:

Душата ми израсна в тези дни.

Духът ми е свободен като птица!

По-малко вече старото боли,

а новото ме учи да обичам.

Усещам аромата на света

и нежната любов, която иде

да ме избави и да ме спаси,

у мене да извае вечен смисъл...

С надежда за живот и след смъртта,

с победата Си над греха извечен,

при мен дойде и ме докосна Той –

Безгрешният – със прошка ме облече...